“The universe is massive. Some believe it has no end. Or that our universe might be one in a multitude, as bountiful as the stars in the sky or the sand on a beach.”
― Sarah J. Maas, House of Earth and Blood
Харесва ми да си мисля това. Че някъде там, в някоя алтернативна вселена тате все още щеше да е тук и само преди броени минути да ми е пожелал лека нощ. Аз щях да измрънкам, че ще си лягам скоро, но щях да остана будна поне още няколко часа. Е, и сега ще остана будна, но тате вече го няма. Поне в тази вселена. Тук той вече е прах, която скоро ще се върне в пръстта, от която всички ние сме създадени.
Може би и в някоя по-далечна вселена него го няма. Но там малката ми нищожна версия щеше да скърби, без да ѝ се налага да се крие зад маската на винаги силната личност, каквато трябва да съм тук. В онази там вселена нямаше да ми се налага да се усмихвам насила и да крия колко ми е тежко.
А в тази вселена… в която всеки мисли само за себе си, в нея ще трябва да продължа да поддържам лъскавата фасада на човек, който продължава напред. Човек, който трябва да продължи да се съобразява с останалите, за да не нарушава душевното им спокойствие с факта, че скърби.
Казват, че в равни условия котката на Шрьодингер е или жива или мъртва, и съществува в две паралелни вселени. Тате, ако обещая да не гледам, ще се върнеш ли?
xoxo
Amairo out
