“There are good days and hard days for me — even now. Don’t let the hard days win.”
― Sarah J. Maas, A Court of Mist and Fury
Напоследък често си чудя какъв е смисълът от нещата, които правя. И понякога колкото и да вярвам, че някои от тях са за мое собствено добро, на по-късен етап осъзнавам, че са в следствие от действия на външни хора, които са ме накарали да се почувствам така, че да искам да направя нещо, да го променя. Напоследък осъзнах, че същото нещо се случи и с този блог, причината да бъде на български език, а не на английски, както бях започнала. А сега вече не знам какво искам.
Минаха два месеца от деня, в който спрях да приемам анти-депресанти. Един месец откакто тате го няма. Депресията ми е добра приятелка, седнала е до мен и отброява дните в календара, напомняйки ми за отминали дни, за не състояли се събития и да действия, които не е трябвало да предприемам. Най-вече ми припомня думи на близки хора, които макар и безобидни отстрани, са ме накарали да се почувствам по-малко човек. А това чувство е като киселина – разяжда те отвътре, малко по малко засяга всичките ти органи и те кара да се чувстваш безполезен, непотребен…
“Due to current difficulties, the light at the end of the tunnel will be off for the foreseeable future!!”
Ако мога да опиша състоянието си е едно изречение, то това е най-подходящото. Светлината в края на тунела е изгаснала, а аз се лутам в опит да я открия. От време на време се опитва да проблясва, но не ѝ стига силата да се справи. Тъмнината е прекалено нагъсто, а аз се изморявам и вече нямам сили дори да се лутам.
Kiki – Start – Power – Shut down/Restart/Sleep ???