Бавно, постепенно…

В унисон с времето навън ми е тъжно и не ми се разговаря. Стените сякаш се затварят около мен и колкото и да искам да избягам – не мога. Сякаш тичам на едно място, а наоколо нищо не се променя, колкото и да се опитвам.

Последните седмици ме върнаха крачка назад по отношение на психичното ми здраве, а толкова се надявах това да не се случва. Или просто не мога да избягам от прекалено доверчивото ми аз, прекалено поемащо лошата енергия на другите…

Бавно,
постепенно…
всичко се превръща в мъгла,
която ме крие от собствената ми душа.

Бавно,
постепенно…
умирам за миг,
а после се сепвам и в мен се надига вик.

Бавно,
постепенно…
животът продължава напред,
а аз се превръщам в този тъмен изчезващ силует…